Борис Гуджунов е роден на 22 май 1941 г. в град Пазарджик. Той е един от най-популярните поп певци в България. Името му става популярно в края на 60-те години на 20 век. Завършва техникум по фина механика и оптика. Работи в Киноцентъра и Оптико-механичния завод в София.
През 1963 г. е приет във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“, където учи до 1967 г. Успоредно с това учи в Школата за естрадни изпълнители при БНР през 1964 г.
В началото на концертната си дейност изпълнява рокендрол и кавър-версии на шлагери като солист на „Сребърните гривни“ и Биг бенда на БНР.
Първия си запис прави през 1964 – „Търси се една девойка“ (м. Петър Ступел). По-късно е солист на оркестър „София“ (1968 – 1971).
Прави гастроли в Русия, Полша, Сърбия, Турция, Германия, Италия, Куба, Алжир и Япония. Пише и текстовете на някои свои песни.
Той е сред оцелелите в самолетната катастрофа на 21 декември 1971 г., при която загива Паша Христова. След това започват проблемите му със сърцето и тежка форма на диабет.
За дълъг период от време след това изчезва от сцената. През 90-те години заедно с Борислав Грънчаров и Боян Иванов създават трио „Бо Бо Бо“.
През 1998 г. получава Голямата награда „Златният Орфей“ за цялостно творчество.
Работи съвместно с композиторите Зорница Попова, Морис Аладжем, Вили Казасян и Найден Андреев.
Дуетните му песни „Хора и улици“ – с Мими Иванова, и „За кой ли път“ – с Тони Димитрова, се превръщат в едни от най-големите му хитове. Има и два дуета: с Мария Нейкова – „Семейство Капулети“, и Маргарита Хранова – „Към теб, любов“, записан в албума ѝ „Марги и приятели“ от 1999 г.,[1] но и двата не са толкова популярни и хитови. Има дуети с Мими Николова – „Двата бряга“ и „Знаци“, и със Стефка Оникян – „Никога не е късно“.
Изпълнява песента „Хубавият град“ към филма „Моето бъдеще“ (1969), „Хора и улици“ с Мария Нейкова от филма „Момчето си отива“ (1972) и към филма „Бягство в Ропотамо“ (1973) заедно с Мими Николова и Боян Иванов.